Библейски текст: Лука 3:1-17 | Проповедник: Данаил Налбанстки | Йоан Кръстител и Христос
Раждането на Божия Син беше велик момент от историята, изпълнен с надежда и светли очаквания за нещо добро. Но който искаше да види тези очаквания изпълнени, трябваше да се подготви да чака. И то доста, цели 30 години. 30 години не са много от гледище на историята, но за един човек, който е съвременник на събитията, са много. Нека си представим колко насърчени ще бъдем, ако някой днес вземе да ни говори хубави неща за  2049 година. Колцина ще се зарадват и ще се насърчат? Ако човек е съвсем млад, може и да се зарадва, но ако е на старини, няма да се развълнува особено, защото след 30 години отдавна няма да го има. Ще се зарадва за децата и внуците си, но не и за себе си. Трябва да си много благороден, за да се радваш на неща, които няма да се случат в собствения ти мандат на земята, а други ще ги видят.

За тези 30 години ентусиазмът охладня, хората забравиха какво е станало, ежедневната суета ги върна към реалностите на живота. Детето растеше, но нямаше някакви признаци, че то е нещо повече от останалите деца. Има разни легенди за чудотворните способности на Исус като дете, но те са само легенди. Евангелията не ни казват нищо такова. Споменава се само историята с представянето в храма, с радостта на стареца Симеон, с благодарността на пророчицата Анна, с пътуването до Ерусалим за Пасха, при което вече 12-годишният Исус остана в храма и родителите Му се върнаха да Го търсят. Накрая се казва: „А Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците” (Лк 2:52) и толкова.

Така разказът за първата публична поява на вече 30-годишният Исус звучи като второ Рождество. И то истинското Рождество, когато Месия си поема служението, а не е само едно безпомощно дете. Това, което 30 години по-рано е било само загатнато и обещано, сега вече се осъществяваше. Иска ни се нещата да стават по-бързо, децата да растат по-лесно и да не ни се налага да чакаме години, докато те си стъпят на краката и нямат нужда от нас. Като се роди едно агне или конче, то малко попреплита крака и се заваля, но след минути вече тръгва да върви, докато при детето трябва да мине поне година, за да проходи. Трудно се създава човек, трябва много труд, много усилия, много безсънни нощи, много разходи. Да не говорим за изграждането му в интелектуално, морално, духовно отношение. Това продължава още по-дълго.

Ап.Павел споменава за истината, че у вярващите Христос и християнското се изгражда бавно и с много усилия. „Дечица мои, за които съм пак в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас” (Гал.4:19). Превръщането на един безбожник в християнин не е бърза и лесна работа, напротив. То прилича на изграждането на човешката личност. Както детето се нуждае от мляко (това в Новия Завет също се споменава – „Според изтеклото време вие досега трябваше и учители да станете, пак имате нужда да ви учи някой кои са първите начала на Божиите слова и стигнахте дотам, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна” – Евр.5:12), така и тръгналите по пътя на вярата се нуждаят от грижи и време за порасване. Някои растат бързо, за година-две са вече зрели християни;други с десетилетия не отбелязват никакъв напредък.

Така че призивът винаги е един и същ: Нека растем! „Растете в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос” (2Петър 3:18). Растежът е вложен в гените на човека, там е записано как да става това и кога да спре. Никой нищо не може да направи, за да го възпрепятства. Идеята за семето е често повтаряна в Новия Завет. Семето попада в почвата и си знае работата. Никой не му казва какво да прави, то само си следва предначертаното. Детето расте, без да има нужда от нечия намеса, съвети, подканвания. Има и друг вид растеж, при неживата материя, който се осъществява с дейността на човека – за това говори ап. Павел: „Цялото здание, стройно сглобено, расте за свят храм в Господа” (Еф.2:21). Една сграда не може да се построи сама. Тя има нужда от строители, които да спазват правилата за строителство. Всеки от нас лично, както и църквата, расте по двата начина. Единият е естественият растеж, който е генетически програмиран – като живеем с Христос, като се „храним” духовно със Словото, като се молим и практикуваме вярата си, ние растем неусетно и се променяме; растем и като полагаме усилия да се усъвършенстваме, да се пазим от грехове, да трупаме опит, който да ни послужи за урок, да прилагаме благодатните средства. Бог ни е вложил способността да растем, но и ние имаме участие, като влагаме старание. Както едно растение си знае работата и расте без да му казваме, но то има нужда от окопаване, поливане, наторяване, така и вярата расте сама по себе си с времето, но и расте чрез грижите, които полагаме. Ап. Павел описва тази истина така: „Аз насадих, Аполос напои, но Господ прави да расте” (1Кор.3:6). Той осъзнава, че най-важната част в това „трио” е Господ, защото всеки може да сади и полива, но само Господ може да прави така, че посятото да расте. „Нито който сади, е нещо, нито който напоява, а Господ, Който прави да расте.” Това е малко преувеличено, разбира се, и Павел знае много добре, че без садене и поливане нищо няма да стане, ако и семето да има всякакви способности. Но разликата в участието е толкова голяма, че колкото и да е голям човешкият труд, той не може да се сравни с тайнството на растежа. Това, че едно семе расте и дава плод, е такова чудо, пред което човешкото участие бледнее.

Нека повторим, че Рождество Христово придобива смисъл и значение едва с появата на вече зрелият Христос. Няма особено значение, че Христос се е родил, ако си остане само едно малко бебе. Това е невъзможно от физическа гледна точка. Но в духовен смисъл е възможно. За много хора е изгодно да вярват, че Христос е едно малко бебе, което се е родило някъде и някога, но не расте. Лежи си в яслите, всяка година му празнуваме рождения ден, радваме се, насърчаваме се – но не забелязваме, че бебето не расте. Все си е същото. Ако това стане с едно дете, ще разберем бързо, че тук нещо не е наред и ще се помъчим да направим нещо – ще го заведем на лекар, ще му направим изследвания, ще му купим лекарства, ако трябва, и операция ще направим. Но че Христос не расте – това хич не ни притеснява. Нека си лежи там, не ни пречи.

Всичко на този свят се развива, усъвършенства се. Като видим примерно автомобилите как са се променили – къде е онова жалко нещо, което гърми и трещи по улиците и бълва облаци дим? Кой кара вече такива неща? Автомобилите са се развили до неузнаваемост. Жалкото начало е заменено от поразяващо развитие, от усъвършенстване до небесата. И не само автомобилите, всичко се развива. Хората не си жалят труда за целта. Полагат огромни усилия, хвърлят милиони за нови изобретения. Но в духовен смисъл не се трогват, че не растат във вярата си, а даже се връщат назад. В наши дни, когато прогресът е светкавичен и нещата се развиват с дни и часове, духовното се занемарява все повече. Загледани в материалното, доволни и горди от ума и находчивостта си, ние си затваряме очите за елементарната и очевидна истина, че духовно, морално, се връщаме назад, все повече попадаме в плен на най-първичното в нашата природа, най-дивашкото, най-примитивното. Съвременната култура и духовност е толкова безсилна и ялова, че няма накъде повече. Като чуеш музиката, като видиш филмите, пиесите, картините, скулптурите, книгите – всичко навява тъга и страх, че вървим в задънена улица, че нямаме никаква представа накъде се движим. Нищо не расте, не се развива  а ние се правим на слепи и гордо увеличаваме скоростта…

Интересен е фактът, че преди да дойде Христос, трябваше да се появи Неговият Предтеча – Йоан Кръстител. Трябваше да подготви пътя за Него. Ако използваме едно малко глупаво сравнение, както на рок концертите първо излизат „подгряващи групи”, които да вдигнат настроението и когато излязат основните изпълнители, публиката вече да е набрала пара, така и Христос се нуждаеше от предшественик. Защо?

Първо, Христос се нуждаеше от един, който идва в духа на старата традиция на пророците и Божиите пратеници, които имат мисията да припомнят на хората техните отговорности пред Бога. Това е нещо, което забравяме. Забравяме, че „има Бог и че Той възнаграждава тези, които Го търсят” (Евр.11:6). Човешкото самочувствие толкова е пораснало, толкова сме станали горди и надменни, че отхвърляме Бога като отживелица, като личност, в която са вярвали старите хора, глупави и невежи. Ние, виждате ли, сме съвременни, ние всичко знаем, всичко можем, всичко имаме и не се нуждаем от подобни личности, които могат само да ни се пречкат.

Често се казва, че Библията е история на човешките търсения на Бога. Това май не е така, а точно обратното: Библията е история на човешкото бягство от Бога и усилията на Бога да ги върне при Себе Си. От най-ранни времена е започнало така. Нашите прародители, прогонени от рая, вместо да молят за прошка и да се покаят, тръгнаха сами да се оправят с трудностите, да се борят с тръните и бодилите и да страдат. Гордостта ги караше да не си признаят грешката, а да мислят, че могат всичко и сами. Така затъваха все повече. Каин, гордият земеделец, принесе жертва с нежелание, просто така, колкото да се каже, че е направил нещо. И когато Бог не прие жертвата му, защото виждаше, че тя не е от сърце, вдигна ръка против брат си. По-нататък всичко вървеше по този начин: гордост, надменност, липса на смирение, търсене на врагове, борби и битки. Бог се опитваше да спре това пропадане, но хората си продължаваха както си знаят. И нещата ставаха все по-трудно поправими. Появяваха се будни духовно хора, които разбираха, че светът има нужда от Бога и че трябва да се върнат при Него. Те имаха смелостта да застанат против мнозинството и да го поканят да се покори на истината. Смятаха, че веднага ще бъдат послушани, защото са прави. Нищо подобно. Такива хора биваха презирани, мразени, смятани за досадници, подигравани. А ако много държаха на мнението си, можеха да опитат и нещо по-твърдо. Много такива будни духовно хора биваха бити, хвърляни в тъмница или даже убивани. Тази история продължи векове и завърши с Йоан Кръстител. В притчата за злите земеделци (Лука 20:9-16) се разказва точно за това. бог постоянно пращаше хора, които да „вземат наема”, т.е. да припомнят на хората техния дълг към Бога и призванието им да се държат не като зверове, а като братя един към друг. Но тези хора имаха горчива участ. Накрая собственикът реши да изпрати „любимия си син”. Но като го видяха, наемателите решиха, че трябва да го убият и да си присвоят лозето. Така и направиха.

Христос бива „предшестван” от старите и вечни истини за Бога като собственик на този свят, като негов Създател, като Създателят и на нас, човеците; като личността, която създава законите и бди за тяхното спазване. Това е вложено дълбоко в нас. Идеята за отговорността е присъща на всеки човек, колкото и прегоряла съвест да има. Още малките деца имат чувство за вина и когато направят някоя беля, усещат, че са сбъркали и че ще им се търси отговорност. Колкото и да се мъчи атеизмът да изкорени идеята за Бога от съзнанието, не успява. Нуждата от покаяние и връщане към чистотата е постоянна в човека. Тя може да се проявява в най-различни и странни форми, но винаги е налице. Съвестта ни изобличава и напомня, че дължим на Бога „чистота и простота” (2Кор.11:3). Духовните истини са прости и близки до сърцето. Усилията на дявола са насочени главно към това да ги усложни, да ги заплете и опорочи. Христос не проповядваше нещо ново. Между Неговата проповед и тази на Йоан Кръстител нямаше разлика. И двамата призоваха: „Покайте се”. То няма и какво друго да се каже в началото, защото хората бяха се отдалечили от Бога и от състоянието, в което би трябвало да са. Всеки път, когато си помислим за Бога, веднага ни идва наум да се покаем. Може да звучи досадно, но те полезните неща винаги са досадни, само порочното е приятно. Досадно е да слушаш докторски припомняния за вредата от едно или друго, а е приятно да слушаш са хубави трапези, за пиршества, за лудории и приключения, които съсипват здравето. Всеки от нас има в себе си един Йоан Кръстител, който се появява отнякъде и си казва дежурното: „Покай се!”

Ако остане само с това, то идването на Христос не е особено важно. Работата можеше да свърши и Йоан. Не беше нужно Бог да изпраща Своя Син, да прави така, че девица да зачене и да роди, да се случва цялата тази драма с Христос. Всеки може да викне: „Покайте се” и да припомни на хората колко са далеч от истината.

Но Христос не дойде само за това. Той имаше да направи нещо много повече от това, което Йоан можеше да направи. Да, хората сме грешни и покварени, да, затънали сме до гуша в грехове, да, заслужаваме Божия гняв. Но ето, че Христос можеше да направи нещо повече. Той не просто изобличаваше и сочеше на хората докъде са пропаднали. Той щеше сам да поеме върху Себе Си наказанието за тези грехове.

Някой би възразил, че и Йоан Кръстител плати с живота си за своята дързост да изобличава. Така е. Но като човек, роден по обичайния начин, той имаше своите слабости и може би грехове, беше ограничен от своята човешка природа. Той не можеше да бъде непорочният Агнец, Който не е направил нито едно зло, не е съгрешил нито за миг, не е опетнен по никакъв начин. Единствено Божият Син беше съвършено чист от първородния грях, от греховното начало в човека и така можеше да поеме върху Себе Си чуждата вина. „Нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях” (Евр.4:15). „Бог за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (2Кор.5:21).

С Йоан Кръстител си отиваше една епоха. Йоан можеше само да изобличава, но не можеше да даде точен отговор какво да правят хората. Неговите отговори бяха частични и той усещаше това, поради което насочваше вниманието към Христос. Всеки може да сочи другите с пръст и да им изрежда какви грехове са направили. Но Христос не е от тях. Той направи нещо много повече: пое наказанието за чуждите грехове. Това е християнството. Всичко друго е познато, всичко друго е негодувание и обвинение, но само Христос умее да взема греховете на Себе Си и да спасява. Ако сме подражатели на Йоан Кръстител, добре, не е излишно; но Бог има нещо много повече за нас: да сме подражатели на Христос. Да обичаме и да припомняме на всички за любовта и прощението, за шансовете, които имаме за освобождение от проклятието на греха.