Preacher: Данаил Налбанстки | 20.1.19 Библейски текст: Римляни 8:28-30
Недостатъците на предопределението
Темата за предопределението звучи доста теоретично и може да предизвика досада у слушателите, които да препоръчат на богословите да си спорят помежду си и да не занимават „нормалните” хора с такива работи, които нямат нищо общо с реалния живот. Всъщност тази тема е дълбоко практична и би следвало да интересува всеки, които в определен момент от живота си се замисля за духовните истини или пък им е отделил значително място в мислите и практиката си. Изложена най-кратко и просто, тази тема ни задава въпроса дали нашето спасение и вечната ни участ след края на земния ни път изцяло зависи от нас, от нашето решение да следваме Господа, или зависи от Божието предпочитание. Това не е въпрос, измислен от някой богослов, а произтича от Библията. Тя ни изравя пред дилемата. Тя е причината да съществува колебание.
Става дума за прословутите думи на ап. Павел от Римляни 8:28-30. Там апостолът изтъква, че Бог е предопределил някои хора да бъдат спасени, което означава, че другите пък са обречени на гибел. Тази идея е подета от богословите, като най-тясно тя е свързана с името на Жан Калвин. Противниците на теорията за предопределението също си имат своя най-ярък представител, който се нарича Арминий. Според тях човек има свободна воля и може да избира; всичко зависи от неговото решение дали да приеме ходатайствената жертва на Христос или не. В калвинизма има различни течения, като има по-крайни, според които ако си предопределен да бъдеш спасен, Бог ще те спаси, каквото и да правиш и колкото и да се противиш; и обратно, ако не си предопределен, няма да се спасиш, ако ще и да се скъсаш от старание. Според други нещата не са така полярни и има място както за вяра, така и за предопределение.
Бог е свободен от задължения спрямо нас. Той ни е дал достатъчно, няма какво повече да искаме от Него. Дал ни е живот. Дал ни е един свят, в който цари изобилие и всичко е на наше разположение. Нищо от това, което ни трябва, не ни липсва. Библията разказва как Бог сътвори човека и го постави в райски условия. Материалистическите теории твърдят, че човекът се е появил като резултат от случайно съчетание на някакви първични съставки, минал е през безкрайно дълга еволюция и отначало е бил първобитен дивак, който много дълго време се е развивал. Но според Библията човекът е бил сътворен съвършен, но поради бягството си от Бога е бил прогонен от рая и е подивял. Така Бог е свободен от упрека, че просто е създал човека, без да мисли как той ще се оправя и как ще оцелява в убийствената среда, в която е поставен.
Дори и това последното да беше вярно, дори и човекът да е бил сътворен и после оставен да се оправя сам (както учат деистите), това пак е проява на щедрост и благословение. Животът е ценност сам по себе си, дори когато е тежък и трябва да преодоляваме много трудности. По тази логик човек трябва да е благодарен на родителите си, че са му дали живот, макар и да не са му помогнали много да оцелее и да разполага с повече възможности. Не е проява на добро възпитание да кълнем родителите си, че са ни позволили да се пръкнем на тази земя за мъки. Раждането на едно дете винаги е повод за радост и надежда – да, светът е жесток, животът е тежък, борбата е изтощителна. Но това не намалява ценността на живота. Има едно явление, което е доста интересно. То е, че много деца имат хората, които имат много малки материални възможности. В по-голям мащаб в бедните народи има висока раждаемост. Днес в Западна Европа, един район от света, който тъне в изобилие и се облива в богатство, се раждат все по-малко деца. В същото време в най-бедните страни на Африка раждаемостта е огромна и това са народи, които бързо се умножават. На какво се дължи този феномен? Защо бедните хора с такава упоритост раждат деца? И защо хора с високи доходи се задоволяват с едно-две деца? Може би защото вторите си дават сметка колко трудности ще изживеят техните деца и затова предпочитат да ги нямат, отколкото да ги изложат на мъки. Докато първите изобщо не се замислят.
Но Бог не обрече Свето творение на мизерия. Дари го не само с живот, но и с всевъзможни блага и му предрече едно светло бъдеще, едно съществуване в блаженство, в безгрижие и сигурност. Поради бягството си от Бога човек сам се предопредели да страда и да се подлага на непосилен труд. Така че ние трябва да сме благодарни на Бога за живота и да считаме живота за висша ценност – не само нашия, но и този на другите.
Освен това Бог подготви на човека бъдеще отвъд земните му дни, в което всичко изгубено при грехопадението ще бъде възстановено и човекът ще разбере колко много е изгубил поради греха. Ние нямаме представа колко хубаво са живели нашите прародители и колко хубаво бихме могли да живеем и ние като техни наследници. Сега се задоволяваме с малко, ако сме частично здрави, ако имаме поне малко блага, ако си позволяваме отвреме навреме по някое малко удоволствие. Това е само сянка на разкоша, с който нашите прародители са разполагали и ние бихме могли, ако те не бяха взели нелепото решение да избягат от Бога. Всеки грях ни отдалечава от Бога, като в същото време се отдалечаваме и от щастието и мира, които бихме имали и които биха придали на живота ни далеч по-високо качество.
Така че всички ние сме били предопределени за щастлив и спокоен живот в обстановка на пълна задоволеност откъм всякакви материални и душевни блага. Но с грехопадението сме станали предопределени да страдаме, да се борим с трудности, да боледуваме, да се натъкваме на всякакви лишения и недоимък, а накрая на умрем и от нас да не остане следа. Тоест, Божието предопределение е чудесно, а човешкото предопределение е мизерно и жалко. Божието предопределение винаги е добро за нас, то ни желае доброто и ни предпазва от зло. Човешкото предопределение е жестоко и ни обрича на много страдания.
Бог винаги си запазва свободната воля, т.е. възможността да прави това, което иска и смята за добро и нужно. Той е независим, не дължи сметка на никого. Всичко, което прави, го прави по собствена воля и то е добро. Никой не може да иска от Него нещо друго, различно от това, което Той прави. При нас е същото в известна степен. Пример: Всеки гражданин може да дава дарение на когото реши – на църквата, на някоя партия, на старчески дом, на сиропиталище. Никой не може да го задължи. Колко ще даде, си е негова работа. Но когато той трябва да си плати данъците, това вече не е по желание, а задължение. Той трябва да даде точно определена сума и да я даде, без значение дали му се дава или не. ако не даде, ще бъде наказан.
Бог с нищо не ни е длъжен. Нека си избием от главите мисълта, че Той ни дължи нещо. Той вече ни е дал достатъчно и предостатъчно. Нека не прехвърляме на Него последствията от собствените си грехове и заблуди, от своите грешки и неуспехи. Много хора са безкрайно несправедливи към Бога и Го упрекват за всичко. Ако са честни, ще установят, че нищо от това, което им се е случило и което не харесват, е по тяхна вина или по вина на други хора. Ако има мизерия на този сят, тя не е предопределена от Бога, а от хората. Само военните разходи ако си представим, че се махнат, ще разберем какви колосални суми ще бъдат спестени.
Но защо Библията говори за предопределението като начин на определяне на нашето бъдеще и участ? Кой е основният дефект на теорията за крайното предопределение (т.е. че каквото и да правим, ще бъдем спасени или обратното)? Основният дефект е, че по такъв начин нашите грешки се превръщат в добри дела. Че както пътят, свързващ една точка с друга, минава през различни места – ту равни и широки, ту стръмни и изпълнени със завои, така и пътят към спасението минава през всякакви неща – и праведни дела, и грехове, и грешки, и престъпления може би, и падения. Това не е важно, важното е, че накрая той свършва при определена цел. Всичко, което вършим, в крайна сметка е само път към спасението. Когато стигнем на небето и се обърнем назад, ще видим целия си път и ще си кажем с доволство, че не сме минали през най-добрите места, че не сме избирали винаги най-правата посока, че много пъти сме падали и ставали, но ето, всичко това е без значение, важното е, че сме стигнали до целта. Тя оправдава средствата. Ако трябва да измислим девиз на учението за предопределението, той май би бил точно този: „Целта оправдава средствата”.
За да стане ясна погрешността, стигаща до абсурд, а оттам и вредата от това учение, нека вземем примери от действителността. Някакъв мъж харесва някаква млада жена и изпитва неудържима страст към нея. Тя също. Двамата предприемат съответните действия, за да задоволят страстта си. В резултат се ражда момченце. Мъжът изчезва – тази жена вече не му е толкова интересна, в нея не намира онова, което е намирал преди. Жената ражда детето, въпреки възможността да го убие преди това. И от това дете се получава един великолепен християнин, един свят човек, който ще извърши много добри дела и ще остави името си навеки записано със златни букви в историята. Значи, прелюбодеянието, което неговите родители са извършили, се оказва необходимо условие, за да се случи така. Ако двамата не са следвали своята нечестива и греховна страст, това дете просто е нямало да се роди. Тоест, нечестивото дело се е превърнало в праведно. Без него светът е щял да бъде лишен от един прекрасен човек. Да, същото жена може по-късно да се омъжи за друг и да роди друго дете, а и не само едно. Но те вече няма да бъдат като него. Ще бъдат едни посредствени личности, които нищо особено не са направили, а може би даже някое от тези деца е станало известен злодей. Тоест, едно праведно дело, каквото е една почтена жена да роди дете от своя почтен съпруг, се оказва греховно дело, резултатът от което е печален и трагичен за света и за жертвите на този злодей. И (според теорията за предопределението) цялата тази история, с нечестивата страст на двама необвързани и после с почтеното семейно дело, е предопределена преди създанието на света да се случи, иначе един предопределен да бъде свят човек няма да се роди. Да не говорим, че всички събития в този живот са навързани едно за друго във верига, която няма как да се разкъса дори на едно малко място и за да се случи нещо хубаво, е трябвало преди това да се случат куп лоши неща. За да се роди въпросният мъж, е трябвало баща му да е срещнал точно определена жена, и то в точно определен момент, които да направят нещо точно в определен момент, защото иначе резултатът ще е друг. Майката пък на този мъж е трябвало да бъде движена по точно определен път, за да срещне точно този мъж. Срещата им е станала на точно определено място и в определен миг – понякога това дали ще минем по тази улица, а не по друга, може да обърне целия ни живот.
Можем ли да осъзнаем до какви абсурди води идеята, че всичко в този живот е предопределено? Не става дума само за Втората световна война или за Октомврийския преврат в Русия, или за Френската революция, но дори за най-дребните и нищожни детайли от живота ни, като в колко часа ще станем всяка сутрин и кой ще се сети да ни се обади по телефона. Всичко това е навързано в причинно-следствена зависимост и големите неща в живота ни стават в резултат от множество дребни и смешни детайли, които отдавна сме забравили и не сме им обръщали капка внимание. Това дали един човек ще загине от катастрофа, зависи от хиляди детайли. Ако е бил спрял на бензиностанцията да зареди, но там е имало няколко коли и той е решил да спре на следващата, ако този, с когото ще се сблъска, не е намалил малко скоростта, защото е имало пред него камион, който не е можел да изпревари, ако двамата са карали с един километър в час по-бързо, ако единият не се е позабавил, за да смени станцията на радиото, ако, ако – сблъсъкът е щял да бъде избегнат. Защото един сблъсък става за части от секундата и за да се организира той, е необходимо да се нагласят всичките най-малки детайли. Но всичко това е станало и трагедията е налице. И всяко събитие в живота ни е зависимо от съвпадението на безброй детайли. Които, ако някой седне да съчетава, ще трябва да промени цялата световна история. Както се казва, от пърхането на една пеперуда с крила могат да се отключат куп събития, които да доведат до тайфун в другата част на земното кълбо.
Ако приемем, че някой съчетава само големите събития в живота ни, а не дреболиите, ще сгрешим. Това не е възможно. Защото именно дреболиите определят големите неща. Когато си помисля колко различно би могъл моят живот да протече… Ако не бях в казармата, ако не бяха ме пуснали в отпуск точно тогава, когато ме пуснаха, ако не бях отишъл на църква, ако баща ми не беше здрав него ден, за да присъства, нямаше да срещна жена си. Ако на нея не бяха се случили хиляди по хиляди дребни събития всеки ден, нямаше да се познаваме. Тогава нямаше да се родят двете ни дъщери, трите ни внучета, тогава всичко щеше да е различно… Кой ще е тоя, дето ще седне да режисира цялата световна история, за да се създадат условията да се появи един Данаил и той да има такъв живот, какъвто има? И това важи не само за Данаил, а и за всеки.
Нещата имат и своята морална страна. Ако всичко в живота ни беше предопределено, то значи всичко, което вършим, е добро. Няма грях, няма грешка, няма престъпление, няма вина. Някой просто ни мести като пионки по шахматната дъска на живота и ние нищо не можем да направим. Трябва да изпълняваме волята му. Не носим никаква отговорност за действията си, защото дори лошите от тях един ден се обръщат за добро. Което е абсурдно. Ние носим отговорност за делата си и това е неизменно, не ни оправдават никакви обстоятелства, не ни оправдава и това, че от лошите ни дела са се получили добри последствия. Героят на Робърт Пен Уорън Уили Старк от романа „Цялото кралско войнство” обича да повтаря: „Прави добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави.” Да, понякога от злото излиза и добро и всичко лошо, което ни се случва, си има и добрата страна – най-малкото за да ни бъде за урок, за да не правим вече така. Но добро може да се прави и от добро. А добро правим тогава, когато решим да се противопоставим на своето влечение към злото и да се държим както трябва, дори да е против интересите ни.
Библията ни разказва, примерно, историята на Йосиф. Този младеж беше продаден в робство от собствените си братя. Това, разбира се, е безкрайно лошо и осъдително. Йосиф ни най-малко не беше щастлив, че те постъпиха така. Но един ден той осъзна, че ако не е бил продаден, той не би се озовал в Египет и не би станал първи след фараона. И изповяда пред тях: „Не скърбете, нито се окайвайте, че ме продадохте тук, защото Бог ме изпрати пред вас, за да опази живота ви” (Бит.45:5). И повтори: „Бог ме изпрати преди вас”. И потрети: „Не вие ме изпратихте тук, а Бог” (7,8). Злото на Йосифовите братя се оказа добро за тях, а и за Йосиф. Но това не значи, че братята можеха да се гордеят с постъпката си и че можеха да продадат още някого. Продажбата беше част от една верига събития, всяко от които беше възможно само на базата на други, вече случили се. Давид също съгреши с Витсавее. Това стана по силата на случайността – как той се озова на покрива точно докато тя се къпеше и я видя. Последва нещо много грозно. Давид, обладан от страст, не миряса, докато не си присвои тази жена. За това той беше строго осъден от Бога.Но от съжителството му с нея се роди Соломон, за когото се казва: „И Господ го възлюби” (2Царе 12:24). Това, че от злото излиза добро, не прави злото добро. Ние трябва да се стремим да вършим добро, без да се облягаме на тази идея, че злото ще донесе добро.
Защо тогава Павел говори така категорично за предопределение? Защо в Ефесяни 1:4,5 тази идея също се изтъква с категоричност? Защото освен предопределение има още нещо, което се нарича предузнаване. Бог предопределя спасените, защото предварително знае кои са те и кой ще приеме Неговата благодат.
Това произтича от природата на Бога. Той е Дух и е извън времето. За Него минало, настояще и бъдеще са едно. Това звучи много странно, но всъщност не е толкова. Ние също живеем в три реалности. Спомняме си миналото къде с умиление, къде с мъка и съжаление. Възприемаме настоящето със сетивата си, реагираме, действаме. Предвиждаме и бъдещето и не само го предвиждаме, но и живеем в него. Най-простият пример е с парите – ако получим заплата, не я харчим веднага, а оставяме пари за утре, за след десет, двайсет дни. Макар бъдещето да е несигурно, го вземаме предвид и се подготвяме за него. В името на бъдещето се лишаваме от удоволствията, които сега можем да преживеем. Твърдения от рода на „Живей сега” са глупави, никой не може да си рискува бъдещето заради моментни изгоди днес, нито пък можем да се правим, че нищо не е било и че всичко минало е без значение.
За Бога всичко е станало. Той знае какво ще е то с най-малки подробности. Защо тогава не се намесва? Защото и най-малката намеса ще съсипе всичко. Космически кораби за милиарди са катастрофирали заради някаква дребна повреда. Всяка намеса в събитията създава непоправими обърквания в хода на живота. Което не значи, че Бог не се намесва. Той знае предварително не само как ще се развият нещата благодарение на нашата дейност, но и кога Той ще се намеси, за да ги насочи накъдето трябва. Предвижда и собственото Си участие в събитията.
Казано с други думи, за Бога светът и неговото съществуване са „гледан филм”. Той знае всичко, знае какво ще стане, знае кой ще го направи и как. Не е ли това много скучно? Ние знаем колко е безинтересно да гледаме нещо познато.
Всъщност това, че си гледал един филм не значи, че ти е скучно да го гледаш пак. Има филми, които са скучни при първо гледане и усещаш, че това няма да ти донесе нищо интересно. И търсиш някой друг филм. Има и други филми, които продължават да те вълнуват, дори когато си ги гледал не един път. Има филми, на които зрителите знаят всяка реплика, знаят какво ще стане след малко, но продължават да ги гледат все така с вълнение. То по това се различава доброто изкуство от слабото – щом гледаш нещо много пъти, значи е стойностно. Не е важно само какво се случва, но и как се случва. Да вземем една опера, примерно Кармен. Тя е написана отдавна от Жорж Бизе, но продължава да се изпълнява. Няма оперен театър на този свят, който да не е играл тази опера. Действието е известно. Всички го знаят. Знаят, че накрая ревнивият Дон Хосе наръгва Кармен с нож и тя умира. Никой не отива на опера, за да разбере какво става. Историята е позната, а и не е толкова интересна. Има опери, които са убийствено тъпи, що се отнася до това какво става и кой го прави. Дори някой да не знае какво става, при влизане в залата може да си вземе една брошура, в която е описано действието. Там се казва какво се случва. Това не е тайна. То не е интересното. Това, заради което хората ходят да гледат „Кармен” е как ще бъде изпълнена музиката, как ще свири оркестърът, как ще пее тенорът, сопраното, басът, хорът. Всички в залата знаят какво следва. Ако са по-опитни, знаят всяка следваща нота, всяка следваща дума на героите, знаят кой ще влезе на сцената и кой ще излезе. Но не знаят как ще пеят изпълнителите, как ще свирят музикантите. Това е интересното.
Същото важи и за театъра. И там се играят пиеси, представяни стотици и хиляди пъти. Никой не е изненадан. Никой не си прави илюзията, че този път ще се случи нещо ново. Театралните специалисти знаят всяка следваща дума на актьорите. Но ако всичко това се повтаря, то е заради начина, по който играят актьорите. Всяка вечер те играят по различен начин. Затова публиката идва и очаква да изживее нещо ново. Не ново действие, а ново изпълнение.
Едно време, когато хората четяха повече, имаше хора, които препрочитаха една и съща книга много пъти. Те знаеха какво ще стане и как ще стане. Книгата е съвършено непроменима. В операта и театъра може да се променят декори, изпълнители, музика, осветление. Но в книгата не. И все пак читателите намираха смисъл да разгръщат страниците отново и отново. Защо? Защото им харесваше как авторът изгражда образите, как води действието, как налага идеите, които са го накарали да пише. Има книги, които прочиташ веднъж и ги захвърляш. Такива са криминалните романи – Агата Кристи и прочие; тук са и прочутите простотии на Дан Браун. Те са много интересни, но когато разбереш какво става накрая, вече не ти е интересно. Смята се за много невъзпитано някой да те види да четеш такава книга и някой да ти каже кой е убиецът. Разваля ти цялото удоволствие. Но има и книги, които можеш да четеш многократно. Те не са така предизвикателни, но печелят вниманието с майсторството на автора.
Тези примери ни показват, че Бог съвсем не скучае заради това, че знае какво ще стане. Той не гледа на нашия живот като на нещо неизвестно, пълно с внезапни обрати, изненади и непредвидени ситуации. Знае всичко. Но наблюдава по какъв начин ще се държим. Как си играем ролята. Как подреждаме като режисьори декорите. Какво осветление даваме на нашите дела. Каква музика съпровожда изпълнението. Какви актьори подбираме да играят поддържащите роли в живота ни. Това прави усещането много вълнуващо. Образно казано, Бог ни връчва една роля. Тя е предопределена. Знае се началото, средата, края. Знаят се репликите. Знаят се героите. Знаят се събитията. Това, което Той би ни казал, е: „Хайде сега да те видя как ще изиграеш тази роля!” Това, което може да Го докара до възторг, е доброто ни изпълнение. Това, което може да Го докара до скръб, е бездарната ни игра.
Ние имаме свободна воля. Ние носим отговорност пред Бога как ще реагираме на Неговата покана да предадем живота си на Него и да приемем ходатайствената жертва на Исус Христос. Нищо не е предопределено, нищо не е предначертано. Да, Бог знае бъдещето ни, видял е целия ни живот от началото му до края. Но ние не го виждаме. Бог е готов да ни помага и знае кога ще го направи, знае кога ние ще се обърнем към Него за помощ. Всичко Му е известно. Но на нас нищо не ни е известно. Ние си въобразяваме, че ме господари на съдбата си и никой не може да ни се меси и да ни налага волята си.
Не бива да проявяваме нездраво любопитство и постоянно да се интересуваме какво ни чака. Хората са готови да се доверяват на всякакви шарлатани и да им наброяват много пари, за да узнаят бъдещето си. Скритата им надежда е, че това бъдеще ще е хубаво и те няма от какво да се боят. Никой не би се интересувал от бъдещето, ако знаеше, че го чакат големи проблеми. Има неща, за които е по-добре да не знаем, защото ако ги узнаем, ще се чувстваме много уплашени. Нашето бъдеще е в Божията ръка. Това ни е достатъчно, за да сме спокойни. Всичко е наред, всичко е под контрол. Не е случайно, че точно след като е говорил за предопределението, ап. Павел заговаря на друга тема, която изглежда да не е свързана с тая (Рим. 8:31-39). Всъщност връзката е съвсем тясна и това е естественото продължение на мислите му. Той говори за това, че Божиите избрани са под Божията закрила и никой не може да им навреди. Те са запазени от ръката на Всемогъщия. Щом Бог е откъм тях, никой не може да бъде против тях. Естествено, има сили, които застават против вярващите и им създават големи проблеми – както по коварен начин чрез предложение на съблазни и изкушения, така и по брутален начин чрез гонения. Ако апостолът твърди обратното, то е в смисъл, че над всичко това име Един, Който наблюдава внимателно и държи нещата под контрол.
А нашата отговорност е да се държим здраво за вярата, да търсим Господа, да вършим това, което е право и добро. Да живеем като хора, които се съобразяват на първо и главно място с Божията воля. Да знаем, че когато правим така, Бог няма да ни остави без подкрепа и без награда за верността н към Него. Той продължава да търси верни хора, които да бъдат Негови посланици пред света. Ако искаме да сме от тях, добре сме решили. Това ще е решение, което ще благославяме докато сме живи и през вечността.