Preacher: Данаил Налбанстки | 27.1.19 Библейски текст: Римляни 9:1-8
Евреите, Холокоста, Израел
Днешният ден е определен за възпоминание на Холокоста и за молитва за еврейския народ. Ние се включваме в тази инициатива не формално, а защото сме силно привързани към този народ по много причини, за които ще стане дума. Еврейският писател Леон Юрис казва, че за да е християнин, човек трябва да е и малко евреин. И е прав. Защото делото на Господ Исус не се случи в друга среда, а в еврейска и като продължение на древните търсения на Божия народ.
Евреите винаги са били гонени от християните. Те сами допуснаха да не разпознаят Месия и да Го разпънат на кръст. Но после християните са им отмъстили тъпкано. Където и да се заселвали, евреите са били считани за чуждо тяло и рано или късно са бивали прогонвани. Така е ставало в Испания, в Англия, в Полша, в Русия и къде ли не. Гоненията срещу евреите са нещо нормално. Но никога не е имало такова системно, безпощадно, безупречно организирано до степен на промишлена дейност гонение, каквото е Холокостът. И няма да е как иначе, ако германците не го направят, кой друг? Само те могат да действат така логично, неуморно и точно. Затова гонението, което е унищожило 6 милиона евреи, заслужава особено внимание и е получило своето специално име – Холокост, т.е. всеизгаряне. Трябва да кажем веднага, че германците са се разкаяли за това чудовищно престъпление и няма нужда да бъдат упреквани, защото те самите достатъчно добре осъзнават мащабите и същността на своите деяния. И не само са се разкаяли, но и са заплатили огромни обезщетения на пострадалите евреи или техните наследници. Доколкото знам, са дали над 60 милиарда долара за тази цел. Това, между другото, е пример за истинско покаяние – както да признаеш вината си, така и да обезщетиш тоз, когото си засегнал. То прилича на покаянието на Закхей, който реши не само да се разкае за делата си, но и да върне ограбеното и да раздаде половината от имота си на сиромасите. Само не се казва как възнамеряваше да продължи работата си, но то се подразбира. Явно нямаше вече да взема повече от определеното.
Във всичките гонения срещу евреите се наблюдава една и съща закономерност. Когато в една държава нещо не върви и се надига недоволство, властите веднага приписват вината за това на евреите. Те са алчните, те са хищниците, те държат парите, те омагьосват хората, те пият кръв и ядат малки деца. Евреинът е представян като алчен и зъл богаташ без сърце и съвест, който трупа пари и граби бедните. Лошото е, че дори днес, в тези времена, шумно пропагандирани като времена на човешки права, толерантност, демокрация и какво ли не, отново евреите са виновни за всичко. Те държат парите на света, те управляват чрез своите тайни общества света, те чрез Холивуд промиват съзнанието на милиони хора. Подобни теории не се изповядват публично от управниците, понеже вече не бива да се прави така. Но тихомълком, чрез слухове и приказки, чрез прословутите социални мрежи теориите за еврейския заговор обикалят света и търсят публика. А публика се намира, щом е да охулиш някого, веднага ще те чуят. Виж, ако искаш да кажеш нещо хубаво за някого, няма да те смушат така охотно. Между другото, ако един човек иска да бъде сметнат от другите за интелектуалец, е достатъчно да каже две неща: първо, ах, тия евреи, те държат парите, те дърпат конците, и второ, ах, тия американци, те потискат света и не дават на никого да мръдне. Каже ли тези неща, ще си спечели възхищението на всички. Не е необходимо да привежда някакви доказателства за мнението си. Ако го попитат за такива, няма да обясни защо мисли така, но няма страшно, никой няма да го попита. Хората охотно поглъщат лошите думи.
Откъде идва тази страст на християнските народи (ако можем да говорим за такова нещо, то самият факт, че ненавиждат някого и са готови на агресия, ги прави да не са християнски, но както и да е) към евреите? Защо в течение на толкова векове евреите са били обект на омраза и гонение, а най-малкото на подигравки?
Защото са различни. Защото евреинът, където и да е, в каквито и обстоятелства да се намира, знае, че е първо евреин и след това друг. Има испански евреи, има немски, полски, руски, френски и прочие. Но те първо са евреи. Четох една история, която дълбоко ме порази. Става дума за евреите в Йемен. Йемен някога е бил цветуща страна, легендарното Савско царство, откъдето идва савската царица, за да види лично славата на цар Соломон. Соломон я посреща най-разкошно, показва й своето царство, запознава я със своята мъдрост. Когато царицата си тръгва обратно, заедно с нея тръгват и група еврейски първенци, за да предават своя опит. Заселват се там и допринасят за разцвета на царството. Но скоро пустинята настъпва безмилостно и унищожава всичко. Савското царство запада. Евреите остават там. Заселват се някъде в най-дивите кътчета, сред високи планини и там споделят несгодите на беднотията. Минават век след век, но те са си там. И никога не забравят, че са евреи. Вярват в своя Бог, четат книгите, които са донесли, служат на Бога. И очакват, че един ден Той ще ги вземе на „орлови крила” и ще ги върне в родината им. Минават цели 3000 години, но тези хора продължават да си държат на традициите и да помнят, че са евреи. (Тук не можем да не си дадем сметка, че при нас, българите, нещата не стоят точно така. Вече второ поколение деца в чужбина трудно говорят български и реагират на произхода си с нулево въодушевлене. Биха предпочели това да не се знае много-много и тихомълком да забравят за корените си. А какво да кажем за 3000 години… Но млъкни, сърце…) Когато през 1948 г. еврейската държава е възстановена, от Израел започват да търсят и призовават всички евреи да се върнат в родната земя. Вестта достига и до Йемен. Местните евреи са сред най-бедните в тази и без друго бедна страна, неграмотни, невежи, диви. Но не са забравили това за еврейския си произход и за орловите крила. От Израел организират акция по превозването им до там. Наемат един полуразпаднал се самолет от някакви американски авантюристи. И кацат в Йемен. Гледката е печална: тамошните евреи изглеждат тълпа бедняци. Канят ги в самолета, но те отказват. Не могат да разберат причината, но накрая се сещат, че е шабат. Трябва да дочакат следващия ден. Качват се как да е. Пилотът с ужас отбелязва, че са цели 140 души и няма да може да излети. Някак излитат все пак, но машината се тресе цялата. Хората са насядали по турски направо на пода, един до друг. Понеже е ужасно горещо и от вибрациите пътниците започват да повръщат. Пилотът решава да се издигне по-високо. Там пък е много студено. Когато отива при пътниците, вижда, че те са запалили огън на пода. Една бременна жена ражда. Накрая все пак достигат до Израел. После наемат и други самолети, все така разнебитени и продължават акцията по превозването на йеменските евреи. Самолетите са натоварени до краен предел, поддръжката им е лоша. Но въпреки това нито един не се изгубва.
Този дълбоко вкоренен инстинкт у евреина, че е част от Божия народ, е толкова впечатляващ, че той сякаш доказва божествената намеса. Няма как да се обясни по друг начин.
Вековните гонения срещу евреите подсилват у тях желанието да имат своя собствена държава, от която никой не може да ги изгони и където да си евреин вече не е повод за срам и упреци. След Втората световна война въпросът за еврейската държава придобива особена острота. Оцелелите от Холокоста евреи няма къде да отидат. Никой не ги иска. За мен беше шокираща съдбата им след ужасите на войната и на концлагерите. Представях си, че те най-после са свободни и приети, че за тях някой ще се погрижи. Нищо подобно. Поляците, където са били най-страшните концлагери, не ги искат. „Заради вас немците ни нападнаха!”, упрекват ги. Британците се чудят какво да правят с освободените евреи и им устройват лагери, които не са кой знае колко по-добри от нацистките. По това време Палестина се управлява от британците. Те не искат евреи там, за да не си развалят отношенията с арабите и да не поставят под риск доставките на петрол. На евреите е предложено да се заселят в Уганда или на остров Мадагаскар, но те отказват. Искат своята земя.
Да, но арабите не дават и дума евреите да се заселят отново в Палестина. По това време Палестина тъне в дълбока мизерия. Хората живеят в някакви бордеи заедно с животните, земята е запустяла и се обработва само от жени, а мъжете лежат и пушат. Първите еврейски заселници веднага се захващат да обработят земята. Условията са ужасни, те трябва да се борят с пустинята, страдат от малария. Постепенно страната процъфтява. Арабите отначало им се присмиват, но като виждат, че запустелите места се превръщат в плодородни ниви, се стряскат и започват да ги нападат. Евреите трябва като по времето на Неемия в една ръка да държат лопата, в другата пушка. Днес Израел е богата и цветуща страна, въпреки омразата и агресията на арабите. Можем да си представим ако тези хора не отделяха такива ресурси за отбрана как щеше да изглежда страната. И до днес не спират арабските заплахи, че ще унищожат Израел и ще натикат евреите в морето. Досега техните заплахи не са се сбъдвали. Напротив, колкото повече са нападали Израел, толкова повече са търпели поражения. Ситуацията се мени, в тези земи ще има да се случват събития от глобален мащаб – Армагедон и прочие.
Като си припомняме всичките тези факти, си даваме сметка, че те приличат на живота на всеки вярващ и на църквата. Последователите на Исус Христос са „Духовният Израил”. Ап. Павел изтъква, че „Не всички онези са Израил, които са от Израил” (Рим.9:6). Не всички са Авраамови чада само заради това, че са Авраамово потомство по плът. И още: „Не децата, родени по плът, са Божии деца; а децата, родени според обещанието, се смятат за потомство” (8). По-долу апостолът продължава: Езичниците, които не търсеха правда, получиха правда, и то правда, която е чрез вяра, а Израил, който търсеше закон за придобиване на правда, не стигна до такъв закон” (9:30,31). Евреите първи трябваше да разпознаят Месия в лицето на Исус от Назарет, защото много добре познаваха пророчествата за Него, но предразсъдъците не им позволиха. Тяхната ревност за Бога би трябвало да ги прави отворени за много истини и да изпълва сърцата им с любов към всички, а не към високомерие спрямо езичниците и затваряне в собствената общност. Хората се дразнят от онези, които ги презират и са самодоволни в своите разбирания за святост. Добър урок за нас да не се затваряме в себе си и да не се изолираме от безбожниците. Господ Исус ни остави в света, не ни препоръча да се затворим някъде и да нямаме нищо общо с другите. Идеята беше Божият народ да е „светлина на народите”, образец за праведен живот, за единство и развитие, така че другите народи да искат да му подражават (както днес всички се възхищават от Швейцария и искат да й приличат, да бъдат Швейцария на Балканите, на Африка, на Азия – самото име вече е белег за високо положение). Евреите не можаха да изпълнят тази мисия. Бог ги наказваше – Вавилонски плен, римско владичество, гърци, египтяни, сирийци – но те продължаваха да бъдат все така затворени и да не правят каквото трябваше. Накрая създаде Духовния Израил – църквата, християните. Нашата мисия е да покажем силата на Божието царство и превъзходството му спрямо царствата на света. Но не да се гордеем, че това е само за нас и да презираме външните.
Израел има нужда от нашите молитви. Още една причина за това е, че той е единствената демократична държава в Близкия Изток. Знам, че много българи изпадат в ярост,когато чуят думата демокрация. Но истинската демокрация не е това, което е при нас. Демокрация означава ред, здрава власт, законност. Демокрация е да имаш права и ако някой ти ги наруши, да знаеш, че има безпристрастен съд, който ще ти даде правото. Демокрация означава всички да са равни пред закона и всеки, който си позволи да го нарушава, да си получава заслуженото. Демокрация означава просперитет, защото не можеш с едни поробени и вързани хора да постигнеш икономически успехи. Просперитетът е дело само на свободни хора, които свободно могат да разгърнат своите способности. А Израел е точно такава държава. Околните страни са диктаторски, властта е в ръцете на един тиранин, който разполага с неограничена власт и никой не може да го махне. Затова Израел е мразен от съседите си. Те се чувстват застрашени от „лошия” пример.
Проблемът е, че днес Израел не е единен в своите разбирания и стил на живот. Той е разделен на религиозно малцинство, което стриктно изпълнява старозаветните изисквания, държи на Мойсеевия закон и на традициите, и едно мнозинство от светски евреи, за които думите Бог и вяра нямат никаква стойност. Като символ на двете са двата града – Ерусалим и Тел Авив. Ерусалим е градът на религията, на строгостта и добрите нрави. Тел Авив е градът на веселбите, на гей парадите, на светското. Ако можем да разберем донякъде религиозните евреи, макар и те да продължават да не приемат Христос, и да се молим Бог да им отвори сърцата, то за безбожниците, хедонистите, любителите на сладкия живот трудно можем да се молим Бог да им дава здраве и сили още по-безогледно да се впускат в греховете си.
Съдбата на евреите винаги да бъдат гонени, безправни, бездомни е едно предупреждение за нас. Ние трябва да имаме духовно отечество. Това не е църквата, не е сградата. У нас днес виждаме едно надценяване на храмовото строителство – ако едно село има хубава църква, значи там живеят набожни хора, а в съседното са безбожници, защото църквата им е изоставена. Една територия е християнска, ако са построени храмове. Това е повтаряне на грешката на евреите. И те си мислеха, че храмът е тяхната гордост и докато той го има, значи всичко е наред. Господ Исус предсказа разрушаването на храма именно поради тази безсмислена привързаност към камъните и олтарите. Духовният дом е там, където човек се среща с Бога. Евреите трябваше да търсят духа на вярата, а не буквата и церемонията. Крайният резултат от формалната вяра, която цени храма и обреда, е разруха, изгнание, живот в несигурност. Господ Исус каза на самарянката: „Истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина” (Йоан 4:23). Целият свят е Божие притежание и храм на Бога. Храмът, църквата, има своето значение, той е мястото, където се срещаме с Бога, където общуваме с нашите съмишленици, където се проповядва Божието слово и където грешници знаят, че могат да намерят спасение. Но истинското поклонение става в ежедневния живот, в общуването ни с хората, в начина, по който си гледаме работата, в ценностите, които изповядваме и на които държим повече от всичко друго. То ни прави да имаме постоянна връзка с нашия Създател и Спасител и да бъдем Неговият избран народ.