Preacher: Данаил Налбанстки | 5.1.20 Библейски текст: Йоан 1:19-27
Кой си ти?
Единственият въпрос на фарисеите към Йоан беше не „Какво проповядваш”, а „Кой си ти”. Това е доста странно от днешна гледна точка – прието е в наши дни всяко нещо да бъде оценявано само по себе си, без да се прави връзка между него и човека, който го е направил или казал. Казано по-просто, не е важно кой говори, а какво се говори; не е важно кой е направил нещо, а какво е направил. Така неизвестни досега хора имат възможността да покажат качествата си и да получат заслужено уважение. Според правилата на демокрацията, на човешките права и на равноправието всеки трябва да бъде оценяван не по поста, който заема, по парите или властта си, а по качествата, които притежава. Хората може би затова са толкова луди по спорта, защото в него няма много церемонии. Някой младок се появява сякаш от нищото, набива голямата звезда и отива на върха. Нищо не му пречи да го направи, такива са правилата – който иска да остане на върха, трябва да си пази мястото и да отблъсква ония, които искат да го махнат оттам. Това, че имал заслуги, че някога си бил голям боец, не го спасява. Наритат ли го, е длъжен да слиза надолу.
Да, но не е съвсем така. Дори и днес, при всичките ни претенции за какво ли не, е много трудно за способния човек да пробие и да получи подобаващо внимание и влияние. Все още се почитат хора, които са се изкачили до върха къде със законни средства, къде с незаконни, получили са известност и думата им има голяма тежест; а други, които не са успели по различни причини, къде от срамежливост, къде от липса на пробивност, си остават неизвестни и никой не ги чува, макар и да са далеч по-умни и способни от известните. Това е особено драстично в политиката, където пробиват най-нахалните, най-безогледните, най-добрите майстори на саморекламата, докато истински кадърните хора остават в неизвестност, понеже не притежават нужните пороци, за да се издигнат. Соломон илюстрира тези горчиви истини с разказ за някакъв мъдър човек, но пък сиромах (Екл.9:14,15), който в един драматичен момент успял да блесне с мъдростта си и спасил града. Но вместо после да бъде оставен да управлява и да получи почести, той бил забравен. На първите места отново излезли некадърните нахалници, които управлявали до момента и които не можели да направят нищо добро за града си, но пък прекрасно умеели да си пазят постовете и облагите.
Нещо подобно се случи у нас след промените. Едно време нямахме правото да говорим каквото мислим, всички бяха готови да слушат, но нямаше какво, нямаше кой да говори. Изведнъж всички проговориха един през друг, но вече нямаше кой да слуша. Днес има гласност. Всеки може да излезе на публично място и да проповядва каквото си иска. Но няма слушатели. За да те послушат, трябва първо да стане ясно, че не си кой да е, а заслужаваш да бъдеш слушан. И отново в центъра на вниманието застанаха хора, които са пробили с нахалство, отново те управляват, а умните се спотайват някъде и никой не ги чува. Така е от сътворението на света, така и ще бъде, такава е човешката природа. Уж се кълнем, че обичаме истината, търсим истината, пазим истината – но всъщност гълтаме лъжи охотно и с голям апетит, защото те повече ни харесват. Тъжна ситуация, но това е положението.
Не е важно какво се говори, а кой го говори. Аз мога да говоря каквато си искам глупост или безсмислица, никой няма да ми обърне внимание. Най-много да ме обявят за луд. Но ако президентът каже същите неща, които аз казвам, това ще предизвика истинска буря. Една дума на големите лидери причинява огромни последствия, паника на пазара, раздвижване на войски, бурни коментари, икономически санкции. Големите лидери са се стремили да станат такива, но когато са станали, са установили, че с цялата си власт и влияние не могат да правят нещо най-просто: да казват каквото мислят. Трябва да говорят онова, което е прието да се говори…
И тъй, Йоан Кръстител получи въпроса: „Кой си ти?” За да говори нещата, които говори, той трябва да е съответната личност. Определен стил на говорене не е достъпен за всеки, а за определени хора. За да излезе някой покрай река Йордан и да „проповядва кръщение на покаяние за прощаване на греховете” (Лука 3:3), той трябваше да отговаря на съответните условия. Не може всеки да излезе и да прави това. Сам той не пропускаше да изясни този въпрос. В Деяния 13:25 се казва: „Йоан казваше: Кой мислите, че съм аз? Не съм Онзи, Когото очаквате, но ето, след мен иде Един, на Когото не съм достоен да развържа обувките”.
Със същия проблем се сблъска и Господ Исус Христос. Той говореше като Месия, държеше се като Месия, претендираше да е Месия. Но хората не бяха на това мнение. Те имаха други представи за Месия, за тях той трябваше да изглежда по друг начин. Първо, да не е от загубения и ползващ се с лошо име град Назарет. Дори бъдещият апостол Натанаил, когато чу от своя приятел Филип думите: „Намерихме Онзи, за Когото писа Моисей в закона и за Когото писаха пророците” (Йоан 1:45), като чу, че става дума за човек от Назарет, веднага се изсмя: „От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” Второ, Месия трябваше да е от Давидовия род и роден във Витлеем, а не в Назарет – така беше при Господ Исус, но мнозина не знаеха това и Го смятаха за роден в Назарет. Трето, първо трябваше да дойде преди Него пророк Илия (Мат.17:10), а той не дойде (дойде в лицето на Йоан Кръстител, но никой не разбра това). И тъй нататък, много представи за Месия имаха хората и Исус от Назарет не отговаряше на тях, затова твърденията Му, че е Месия, не намираха прием. Колкото и да говореше като Месия, колкото и да действаше като Месия, щом не беше Месия според предварително дадените параметри, те не Го приемаха.
Дори апостолите си имаха своите предразсъдъци относно Месия и макар и да следваха Исус, макар да слушаха какво им говори и да виждаха чудотворните дела, които върши, те все още имаха съмнения и резерви. Колкото и да ги уверяваше Той в Своята божественост, не намираше разбиране. Веднъж им постави ребром въпроса: Кой съм Аз? (Мат.16:13) Те започнаха да увъртат: Йоан Кръстител, Илия, Еремия, някой от пророците. Цитираха отговорите, които бяха давали хората от околността. Само Петър дръзна да заяви категорично: „Ти си Христос, Син на живия Бог” (16). За което получи похвала.
След смъртта на Голгота и погребението старите съмнения избуяха, апостолите продължиха да хранят своето недоверие. Това личи от реакцията им на вестта за възкресението – посрещнаха я с обвинението, че това са „празни приказки” (Лука 24:11). Особено показателна е историята с двамата ученици, Лука и Клеопа, пътуващи към Емаус (Лука 24:13-35). Те бяха застигнати по пътя от някакъв непознат, който ги заприказва. Те му споделиха съмненията си в божествеността на Христос и раздвоението си от новините за Неговото възкресение. Тогава Исус трябваше да им обяснява дълго какво е писано за Месия, без да им се разкрива, че сам е именно Този, за Когото става дума. Неговото обвинение срещу тях бе: „О, неразумни и мудни по сърце да вярвате във всичко, което са говорили пророците!” (25) Тоест, Христос не им припомни чудесата, които са видели извършени от Него, нито другите прояви на божественост, а ги обвини, че не вярват на пророчествата. Не че не вярват на очите си, а че не вярват на писаното. Писаното има решаваща стойност. Ако един човек отговаря на написаното от пророците, значи е Месия, независимо как изглежда и какво впечатление прави на пръв поглед.
Така е и днес. Ние не следваме истината, не търсим истината, не приемаме истината, а ни интересува кой я казва. Този, който я казва, може да е човек с крайно несигурна репутация, човек, който много пъти е лъгал, човек с много нисък морал – но само заради това, че е известен и признат, му вярваме. Не е така ли? Нека помислим малко повече. Знам, че звучи ужасно, но ние вярваме по-скоро на лъжци и негодници, отколкото на честните и почтените. В нашето време уж на голяма просветеност и развитие на отделната личност всъщност ние сме подложени на ужасни манипулации, съзнанието ни е водено от хитри и ловки мошеници, които ни карат да вярваме на невероятни неща и да следваме порочни цели. Само като си помислим какво място заема телевизията, шоуто, „реалитито”, забавната индустрия, ще се видим принудени да признаем, че е точно така, че не ни интересува истината, а гълтаме лъжи на едри глътки и за още питаме. Нима Холивуд, чиято продукция гълтаме така охотно, не е свърталище на най-покварени и извратени типове? Нима неговите „звезди” не са най-големите развратници, наркомани, прелюбодейци, алчни лицемери и каквото и друго лошо да кажем за тях, все ще е вярно? Чия музика слушат децата ни? Благочестиви духовни песни ли, или помията на наркоманите и развратниците? И кого следваме ние, уж големите и опитните? Не ли лица, които не заслужават и грам уважение? Кого избираме да ни управлява? Честните и почтените ли, или лъжците и измамниците, които много пъти са ни лъгали и ограбвали, но въпреки това продължаваме да им даваме власт? Кои са тъй наречените „разпознаваеми личности”? По какво ги разпознаваме, не ли по скандалите, които са предизвиквали и по корупцията, с която са станали добре известни? Лъжата дотам е навлязла в битието ни, че можем да разпънем на кръст невинния, а да се кланяме на лъжеца и мошеника.
„Кой си ти?” Този въпрос зададоха юдеите на Йоан. Хубаво приказваш, хубаво кръщаваш, но я първо кажи кой си, откъде се взе и с какви пълномощия разполагаш? Тия приказки всеки може да ги приказва, но кажи кой те е пратил и каква власт имаш! Същият въпрос получи Господ Исус в Назарет: „Откъде са дадени на Този тази мъдрост и сила да върши тези велики дела?” (Мат.13:54). Въпросът беше по-скоро риторичен, защото хората сами дадоха отговора: „Не е ли Той синът на дърводелеца? Майка Му не се ли казва Мария, а братята Му Яков и Йосиф, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички сред нас?” Тези хора не вярваха, че Месия ще дойде сред тях, че ще е един от тях, те имаха представата, че Той ще е някакъв друг, великолепен и грандиозен, че ще сияе с неустоим блясък и всички веднага ще паднат по очите си пред Него. Нямаше как да е в образа на това обикновено момче от техните улици, на синчето на дърводелеца. Идеята, че Той е като тях, никак не ги блазнеше. Те не искаха Месия да е като тях, а да е великолепен и славен. Хората винаги мечтаят за нещо по-велико от самите тях, за някакъв по-бляскав образ на лидера, затова са готови да провъзгласят за такъв всеки, стига да е малко по-умел в лъжата и в манипулацията.
А в дълбоката древност, когато поведе израйляните към Обещаната земя и те се сблъскаха с трудностите на пустинята, на Моисей беше поставен въпроса: „Кой те е поставил началник и съдия над нас?” (Деян.7:27)
Като чуят истината, хората трябва да променят мнението си за другите детайли около човека и да приемат неговата власт. Така се случи със споменатия Натанаил. Когато отиде при Христос и се докосна до Неговата божественост, той изповяда: „Учителю, Ти си Божият Син, Ти си израйлевият Цар” (Йоан 1:49). Натанаил беше принуден да изповяда това от разкритието, което Христос направи и което беше възможно само за един Бог. Но Христос не се радваше на тази изповед и не смяташе, че Натанаил вече е готов за Негов последовател. Трябваше още много: „Отсега ще виждате небето отворено и Божиите ангели да се възкачват и слизат над Човешкия Син” (51). Ние приемаме Христос като наш Господ, отхвърляме всички други, които сме имали за господари над своя живот и дух – но това е само началото, нужни са ни още много опитности, които да ни утвърждават във вярата и да ни дават сила и пълномощия за победоносен живот.
Припомням всичките тези горчиви истини с цел да не забравяме, че когато се опитваме да свидетелстваме за Христос и да водим хората до Него, ние първо ще бъдем запитани кои сме. Ако не притежаваме Божествен авторитет и пълномощия, всичките ни опити да доведем души при Христос ще се провалят; и не само това, ще стане още по-лошо, защото невярващите, като видят лошия ни пример, ще се закоравят в греховете си и ще е много по-трудно да бъдат достигнати.
Начинът на свидетелство за Христос трябва да е съобразен на първо място и преди всичко от покритие между живот и твърдения. По-просто казано, да бъдем такива, за каквито се представяме, а не да допускаме разминаване. Ние няма да спечелим нито една душа, ако сами не живеем по начина, който препоръчваме на другите. Напротив, ще станем за смях, както и ще нанесем трудно поправими щети в душите на тези хора.
От нас се иска да бъдем свидетели за Христос и да водим хората при Неговия кръст за спасение. Това е една от най-важните ни мисии в този живот. Ако ние сме вече спасени, това чудесно, но не е всичко. Сега трябва да правим всичко възможно, за да спасим и други. Ако някой се е давил и е бил спасен, той ще бъде готов да направи всичко възможно, за да спаси давещ се, защото сам знае колко е лошо. За да бъдем ефективни свидетели за спасяващата сила на Христос, ние трябва да си даваме сметка за ужаса на това да не си спасен. Невярващите не усещат в каква опасност са. Те не си дават сметка в какво са забъркани и какво ги чака. Живеят ден за ден, работят, ядат, спят, отглеждат деца и си мислят, че това е всичко, докато един ден животът им свърши и те се озоват на едно много тихо място извън града. Но тогава ще се натъкнат на огромна изненада: били са бунтовници против Бога, не са Го познали, не са мислили за Него, не са били готови да настроят живота си според Неговите изисквания. И трябва да отговарят за това, а няма какво да отговорят. Кой да им каже защо са на тази земя и какво се иска от тях? Вярващите, разбира се, няма кой друг; онези, които също са били такива, но някой им е казал, че има Бог и че Той иска да бъде поставен на първо място и те са приели, повярвали са и са се спасили. Това няма да им го каже някоя държавна институция, държавата има грижа за земното и материалното, а духовното е в ръцете на духовните хора – не дори на църквата, защото често църквата бива превръщана просто в една от земните институции, които се занимават със земни неща, които разбират своето предназначение като социална институция, като културна общност, която има да пази традициите, да дава образование на децата, като морален авторитет – тези нейни функции са важни, но тя е преди всичко гласът на спасението, факторът, който ще даде на хората светлина относно Бога и Неговите очаквания от хората. За да изпълнят мисията си, вярващите трябва да са наясно коя е голямата цел на човешкия живот и сами да са намерили своя отговор на големите въпроси на битието. И след като са били спасени чрез вяра в Христос, животът им да е променен и да е в съответствие с вярата, която изповядват. Защото християнското спасение не е само някаква промяна на мисленето и на вижданията, а и промяна на живота. Един лекар може да води безкрайно порочен живот, да пие и пуши, да злоупотребява с организма си (лекарите доста често се държат точно така), но въпреки това да убеждава хората колко е вредно едно или друго и как трябва да си пазят здравето. Това, че сам не изпълнява каквото учи, не прави думите му безсмислени. Но не така е при християните. Ако те говорят едно, а вършат друго, това отнема силата на свидетелството им.
Казано по друг начин, хората първо питат кои сме, а после обръщат внимание на това, което говорим. Даже може и да не говорим. Ако начинът ни на живот е очевидно свидетелство, че не сме като другите, че имаме различни ценности, то той сам ще бъде едно мощно свидетелство за нещата, в които вярваме и които са ни променили. Както е казал някой, проповядвайте постоянно, на всяко място, по всяко време, с всякакви средства, ако е нужно и с думи. Светското, плътското, греховното е така мощно разпространено, че когато се появи отнякъде нещо различно, то веднага привлича вниманието и хората се питат: „Тоя какъв е, че не е като нас?”
За един християнин е гибелно да изисква от другите неща, които сам не върши. По този начин той отнема силата на собствените си думи. И нанася още едно петно върху авторитета на Божието дело, което и без друго е достатъчно опетнено от недобросъвестни хора, представящи се за християни. Ап. Павел доста често засяга тази тема, като говори за хора, „имащи вид на благочестие, но отречени от силата му” (2Тим.3:5). От историята на християнството произтича изводът, че най-големите проблеми и провали идват от вътрешни хора, а не от враговете. Враговете са допринасяли главно за разцвета на църквата, за сериозното и посветено християнство. Най-славните страници на вярата са написани във времена на гонения. Най-позорните страници са написани във времена на господство на църквата. Този парадокс е лесно обясним – когато хитреците са усетили, че ако облекат църковни одежди, ще могат да живеят много по-хубаво и да забогатеят много повече и по-лесно, те не са се забавили да го направят; бидейки безсъвестни и без страх от Бога, са успели да се представят за много благочестиви и да окупират висшите постове. Това е все едно да направиш вълка овчар.
Ние трябва да се стремим в живота ни да има хармония между вяра, изповед и свидетелство от една страна и стил на поведение от друга. Трябва да покажем, че словото на живота първо нас е променило. Ако не сме променени, ако животът ни говори точно обратното на това, което говорят думите ни, по-добре да мълчим, за да не нанасяме нови удари на християнското свидетелство и да караме хората да се закоравяват още повече в неверието си. Хората ще се интересуват първо кои сме, а не какво говорим. Ако има разминаване, лошо; както се казва: „Делата ти викат така силно, че не се чуват думите ти!” Ако няма разминаване – чудесно, бягай и говори спокойно.
В Деяния 19 е разказана една история, която звучи доста пикантно. Става дума за някакви „юдейски странстващи заклинатели”, които явно обикаляли по църквите и правели представления, гонели бесове. Обаче едни от тях, двама от седемте синове на главния свещеник Скева, веднъж претърпели провал. Искали да изгонят злия дух от един човек, но той им отговорил: „Исус признавам и Павел зная; но вие кои сте?” (15) И човекът, в когото бил бесът, скочил отгоре им и ги набил и двамата и те избягали. Тази история ни припомня, че не е важно какво говориш, а кой си. Тези двама пишман-гонители на бесове сигурно са действали много правилно, произнасяли са точно тези думи, които и Павел е произнасял, молили са се в името на Исус – откъдето и да го погледнеш, всичко им е било в ред, библейско и издържано. Но бесът не се плаши от хора, които знаят какво да приказват и как да извършват правилните действия. Плаши се от хора, в които живее Божият Дух (1Кор.3:16). Знаем, че когато Господ Исус приближаваше, бесовете отдалеч усещаха силата Му и бързаха да избягат, без никой да ги е гонил. Вълкът бяга оттам, където кучетата са си на мястото, без да чака да го подгонят. Бесовете бягат от силата на Христос, безбожието бяга от живата и дейна вяра, души се спасяват там, където говорят спасени души.
Много е хубаво, че можем да си припомним тези истини в началото на годината, когато имаме нагласата за промяна, за преоценка и ново начало. Бог е достатъчно търпелив, за да ни дава все нови шансове за узряване и осъзнаване на големите истини. Винаги е подходящо време да променим живота си и да сложим ред в своите разбирания и практика.